Парижкото споразумение за климата е факт. След като радостните възгласи покрай сключването му стихнаха, е време да направим трезва равносметка – какво всъщност се случи, кой какво обеща и какви ще са последствията.
Глобалните индустриални емисии на въглероден диоксид, от изгаряне на фосилни горива и производство на цимент, се доминират от шест страни – Китай, САЩ, ЕС, Индия, Русия и Япония, които заедно отделят 70% от тях. Техните INDC или планиран национално определен принос имат значение.
Какво обеща светът
От Китай (30% от световните емисии) реално зависи изхода от „борбата с изменението на климата“. В периода 2000-2013 г. емисиите на Китай растяха успоредно с БВП и никой не очакваше този ръст скоро да спре. През 2014 и 2015 г. обаче не помръднаха нагоре въпреки годишния ръст на БВП със 7%. Потреблението на всички основни суровини, включително цимент, стомана и въглища, устойчиво спада и няма изгледи за промяна в този тренд. Пикът очевидно вече е достигнат – китайската икономика преживя своята бурна индустриализация и преминава към фаза услуги. Това обаче не пречи на Китай да се ангажира с „амбициозната“ цел да достигне пик до 2030 г.
САЩ (15%) емитират 16.5 т. СО2 на човек годишно, тоест 2.5 пъти над европейското ниво. Докато ЕС спази Протокола от Киото, САЩ просто не го ратифицира и увеличи емисиите си в периода 1990-2005 г. с 18%. С бума на фракинга, структурата на производство на електричество там рязко се промени от въглища 50% + газ 18% (2005 г.) на въглища 38% + газ 30% (2014 г.) с ясна тенденция на заместване в бъдеще. Съответно, въглеродните емисии спаднаха с 10% без никакви протоколи и без това да се отрази значимо на цената на електричеството. В последните две години в САЩ никнат като гъби и ВЕИ, така че намаляването на емисиите с още 16% до 2025 г. изглежда напълно реално. Колко трудно е да се поддържа този тренд при ниски цени и растящи запаси на природен газ и идеални условия и спадащи цени за ВЕИ? А дори и това да не се случи, кой всъщност вярва, че САЩ ще ратифицира Париж?
Индия (6.6%) е в позицията на Китай отпреди десетина години – бърз ежегоден ръст на емисиите от много ниско ниво. Ангажира се с намаление на въглеродния си интензитет (СО2 на единица БВП) с 33% в периода 2005-2030 г. без да си поставя таван на емисиите. Като се има предвид скоростта на изграждане на ядрени и ВЕИ централи, това може да бъде постигнато без особени усилия. Бумът на емисиите на Китай трая само 13 г., тоест спокойно може да се очаква естествен пик в Индия преди 2025 г.
Русия (5%) „се ангажира“ да си увеличи емисиите само с до 38% до 2030 г. Тази цел е твърде висока за нея – за такъв ръст се иска работеща икономика, само с изстрелване на ракети не става. Сега сериозно – на фона на ужасяващата неефективност днес, Русия теоретично може да стане богата държава без да увеличава енергийното си потребление и с един киловатчас.
Япония (3.6%) реално предлага да намали вътрешните си индустриални емисии с 16-20% в периода 2013-2030 г. Тя не постигна целта си от Киото – напротив, увеличи емисиите си с 9% от 1990 до 2014 г. При положение, че емисиите й на човек са 1.5 пъти по-високи от ЕС, бързо се завръща към ядрената енергия, а населението и икономиката й устойчиво се смаляват, Япония не би трябвало изобщо да се затрудни с постигането на новата си цел. А и да не я постигне, какво толкова? Някой пита ли за Киото?
Саможертвата на ЕС
Единственият субект, който гледа сериозно на Парижкото споразумение, е Европейският съюз (9.6%). Старият континент си измисли, подписа и преизпълни Протокола от Киото – 21% намаление на емисиите от 1990 до 2014 г. Малко известен факт е, че емисии на СО2 на страните от ЕС28 достигат своя пик през далечната 1980 г., когато въглищата са произвеждали 46% от електричеството. За 25 години, до 2005 г., емисиите намаляват само с 10% (въпреки спад с 50-60% в страните-членки от Източна Европа) като делът на въглищата в производството на електричество спада до 30%.
В Париж Европа се ангажира да намали индустриалните си въглеродни емисии с 43% за 25-те години от 2005 до 2030 г. До 2014 г. вече има спад с 19%, но това се случи за сметка на катастрофална де-индустриализация и ръст на средната цена на електричеството с над 40%, като днес тя е 2 пъти по-висока от САЩ. В страните-флагмани на т нар. енергиен преход, Дания и Германия, разликата достигна 3 пъти. И тъй като думите „фракинг“ и „атом“ в Европа са политически некоректни, трябва да заместим практически всички въглища (а и доста ядрени централи) в енергийния микс с ВЕИ, за да постигнем цел 2030. Как се връзва това с лозунгите на ЕК за възраждане на индустрията?
Къде е България
Две думи за България. От 2005 до 2014 г. почти няма изменение на индустриалните ни емисии. Все още не знаем с какво точно ще се ангажира България в рамките на ЕС. Ако приемем, че трябва да постигнем 30% намаление до 2030 г. (много под средното за ЕС), опциите не са много. Освен централите на Ковачки, ще трябва да закрием и поне един от трите големи ТЕЦ-а в Маришкия басейн и се връщаме към романтиката на режима на тока. А ако случайно някой голям инвеститор с енергоемко производство почука на вратата, му казваме да си опита късмета в Турция. Тъй като е независима и развиваща се страна, макар и вече с по-висок БВП на човек от нас, тя се е „ангажирала“ лекичко да си увеличи емисиите – до 110% от 2012 до 2030 г. Няма да гони инвестиции, я?
Изводът е ясен – единствено ЕС поема ангажимент за значимо намаление на емисиите. Нищо изненадващо, той винаги е играл ролята на Дон Кихот в климатичното си „лидерство“. Това веднага се отразява на пазарите. Реакцията на рейтинговите агенции след Парижкото споразумение е напълно логична – енергийните компании по света остават незасегнати с изключение на европейските, чийто кредитен рейтинг спада. Тоест Европа, както и след Киото, отново плаща цялата сметка.
Не, подписаното в Париж не е глобално споразумение за спасяване на света от климатичните промени. Това е едностранен ангажимент за икономическо самоубийство, при това поет от най-слабо развиващият се политически субект в света през 21-ви век – Европейският съюз, който неслучайно е пред разпад. И цената ще бъде платена преди всичко от най-бедните му държави, които притиснати от енергийната си зависимост от Русия и желанието за бърз икономически ръст, имат крещяща нужда от собствените си евтини енергоизточници. Ние ще платим, като си останем бедни.
А кой ще извади 100-те милиарда годишна помощ към развиващите се страни за „борба с последствията от изменението на климата“? Хайде на бас, че поне половината от тази сметка също ще дойде в Европа! Няма да има обаче кой да я плати, защото европейската икономика вече е на системи, които нейните климатично обсебени вождове, са на път да изключат.
Добрата новина е, че всичко е само обещания – цялата дандания в Париж има нулева правна стойност и спокойно може да бъде забравена, ако на Стария континент се намерят политически лидери с глави.
Основни източници на данни:
EDGAR: https://edgar.jrc.ec.europa.eu/overview.php?v=CO2ts1990-2014
Climate Action Tracker: https://climateactiontracker.org/countries.html
Статията е публикувана в Експертния клуб за икономика и политика. Автор: Боян Рашев.
