1 инфаркт, 30 минути, телефон 112 и недошлата Спешна помощ 68

05.07.2012 | 14:55
по статията работи: Лили Бончева
Или как един непознат таксиметров шофьор едва не почина в ръцете ми
1 инфаркт, 30 минути, телефон 112 и недошлата Спешна помощ
Снимка: Econ.bg

Историята, която ще прочетете по-долу, се разви в рамките на около половин час вчера (4 юли), но мисля, че ще си я спомням цял живот. Живот, който разбрах, че не е особено ценен за държавата, в която сме се родили, учим, работим, създаваме семейства. Живот, който понякога зависи от (тоталната липса на) добра организация в системата на окаяното ни здравеопазване и ангажираността и професионалното отношение на хора, които не познаваме, но на които се надяваме, че можем да разчитаме, когато се разболеем или сме на прага на смъртта – служителите на телефон 112, на Спешна помощ, на медиците в болниците.

Какво се случи?

Снощи към 22:50 се наложи аз и двама колеги да си хванем такси от стоянката на Орлов мост в посока „Младост“. Тъкмо се бяхме качили в колата, когато се оказа, че нашият шофьор минути по-рано е проявил форма на нахалство и е застанал пред цялата колона чакащи таксита, при положение, че е пристигнал последен. Дойдоха негови колеги, с които взаимно се нагрубиха, той дори излезе от колата си и може би леко се сборичка с тях. Вече се чудехме дали да не слезем от таксито, за да не създаваме повод за допълнителни конфликти, когато шофьорът ни се върна, видимо притеснен и може би раздразнен. Благополучно потеглихме. Споменавам тази ситуация, защото най-вероятно тя беше причината за последвалите събития.

Оставихме единия от двамата колеги, с които пътувах, до McDonald's на "Цариградско шосе" и продължихме към „Младост“ по бул. „Александър Малинов“. Вместо обаче да се движим направо към Бизнес парк „София“, който беше финалната ни цел, шофьорът изведнъж зави рязко надясно в първата възможна пресечка и спря. Все още неразбирайки какво се случва, го чухме да промълвява: „Много ми е лошо, задушавам се, получавам инфаркт“... Може би заради случката на стоянката отпреди няколко минути се беше развълнувал и беше вдигнал твърде високо кръвно...

Няколко секунди по-късно вече набирах единния европейски телефон за спешни повиквания 112, треперейки, с идеята да извикам линейка, която да закара таксиметровия шофьор в болница.

Часът беше 23:03. Свързах се веднага със служителка на 112, обясних положението, доколкото можех, дадох слушалката на моя колега, който да дообясни къде точно се намираме и какъв е адресът. Беше бул. „Александър Малинов" 18.

Междувременно таксиметровият шофьор беше излязъл от колата си с хриптящи стонове и викове „Не мога да дишам, много ме боли“ и беше седнал до витрината на един от намиращите се в близост магазини. Охкаше през цялото време и се държеше за сърцето и гърдите.

Попитани от служителката на телефон 112, успяхме да разберем от него, че е на 49 години и че вече е имал два инфаркта, вторият от които – едва преди месец. Получихме уверение, че сигналът ни е приет и ще бъде препратен на Спешна помощ.

Не попадам в такава ситуация всеки ден. Ако трябва да съм искрена, случва ми се за пръв път. Отначало се шокирах, след това се изплаших за живота на човека. Впоследствие започнах да се надявам лекарите да дойдат бързо. Не знаех какво да правя, освен да обяснявам на шофьора, че "Линейката идва, ей-сега ще е тук, само няколко минутки и всичко ще е наред", да му кажа да се опита да диша по-дълбоко и да потърся вода, с която да се опитам да го освежа.

Почти веднага след като усети непосредствената опасност за живота си, той се обади на сина си, казвайки, че „пак го е стегнало“ и го помоли „да идва бързо“, обяснявайки къде се намираме. С моя колега сновяхме около него и притичвахме до ъгъла на булеварда, ослушвайки се за познатата сирена и взирайки се в далечината в опит да разпознаем силуета на пристигащата линейка. Но тя не идваше.

Стана 23:18 часа. Преди време бях чувала уверенията на наши управници по телевизията, че Спешна помощ ще пристига в рамките на 12 минути след повикване. Вече бяха минали 15 минути и реших отново да се обадя на телефон 112, за да се поинтересувам кога лекарите ще дойдат, за да спасят човека. Мисля, че ми отговори същата служителка отпреди малко, която обясни, че не знае докъде е стигнала линейката и че отново ще сигнализира на Спешна помощ. Помолих я да направи всичко възможно и да накара лекарите да побързат, защото виковете и стоновете на таксиметровия шофьор все повече ме карат да мисля, че съвсем скоро ще получи сърдечен удар.

С всеки труден дъх, който той си поемаше, простенваше „Татко Иисусе! Моля ти се!“. В рамките на минутите, в които бяхме свидетели на неговото страдание, чухме тези думи поне няколкостотин пъти. В един момент очевидно започна да му става все по-невъзможно да си поема живителен въздух, започна да вика по-силно, вероятно мислейки, че краят е съвсем близо. Всички сме чували, че в такива моменти животът на човек минава през съзнанието му като филмова лента, спомня си всичко най-хубаво и всичко най-лошо, мисли за най-близките си хора. Тогава той ми каза със сълзи в очите, че има три деца, отново се помоли на „Татко Иисус“ да не го оставя, сподели, че дъщеря му наскоро е родила дете и че даже е дядо. Каза ми: „Направи нещо! Не издържам повече“. Какво можех да направя аз? Къде, по дяволите, беше линейката?!

В този момент (едва сега за съжаление) всъщност осъзнах, че се намираме на не повече от 2-3 километра от Окръжна болница... 2 километра ли? Къде е линейката?!

Може би часът беше 23:25, не помня точно. Вече се бях отърсила от първоначалния шок и можех да мисля малко по-трезво.

Осъзнах, че нито "Татко Иисус", нито Спешна помощ са особено близо до нас сега и че може би трябва да се справяме сами. Дойде ми идеята (и тя чак сега за съжаление), че вместо да разчитаме на линейката, мога да се опитам да подкарам таксито (независимо, че не съм особено опитен шофьор и въпреки 100-те милилитра джин, които бях изпила на срещата с приятели, предхождаща качването на таксито)... Все пак реших да се обадя отново на телефон 112, за да питам докъде е стигнала помощта, за която помолихме. Този път вдигна друг диспечер. Чух мъжки глас, набързо обясних за какво става дума, за да го въведа в ситуацията, изстрелях въпроса дали скоро можем да очакваме лекарите да дойдат. „Ако ще се забавят още, мога да се опитам сама да закарам човека до болницата, намираща се в близост“, казах аз.

Отговорът на всичко това беше: „Получили сме и сме препратили вашите сигнали – и първия, и втория, до Спешна помощ. Оттам нататък те поемат случая. Сега се обаждате, за да откажете заявката за линейка ли?“.

Моля? Не! Обаждах се, за да разбера кога ще дойде линейката, защото човекът на тротоара умира - ако щеше да се забави още дълго, щях да рискувам да го закарам с таксито му в болницата, където да получи жизнеспасяващата помощ, от която имаше нужда.

Мъжкият глас отсреща заяви спокойно: „Предали сме сигнала, не знаем дали някоя линейка пътува към вас и ако пътува – кога ще пристигне. Не знаем и дали колегите разполагат със свободен екип в настоящия момент“ - Очевидно беше възможно линейката, която толкова очаквахме, въобще да не е тръгнала към нас! - и отново ме попита: „Отказвате ли заявката, за да използвате собствен транспорт?“.

Тогава най-вероятно съм започнала да крещя от яд и нерви: „Ако ми кажете, че линейката ще дойде след 5 минути, не я отказвам. Ако ми кажете, че ще се забави 2 часа, ще я откажа разбира се!“.

За съжаление не разполагаме с такава информация... Разбирате ли, ние само предаваме сигнала на Спешна помощ, не знаем те как се справят с него“, беше отговорът.

Мъжът предложи да ме свърже с дежурния лекар (не разбрах дали става дума за този, който се предполага, че трябва да лети към нас с линейката, или някакъв друг дежурен лекар), но очевидно не успя, защото след кратко прекъсване на разговора, в което в слушалката се чуваше жизнерадостна мелодия, отново чух вече познатия ми глас.

Точните думи, които разменихме оттук нататък, ми се губят, но си спомням, че го попитах или по-скоро изразих на глас собствените си мисли за това как е възможно да няма система за вътрешно засичане и проследяване на сигналите, що за организация е тяхната, как така оставят хората да умират по тротоарите и т.н.

В крайна сметка разговорът тъкмо приключваше, а аз вече бях седнала на шофьорското място в таксито, когато... пристигна синът на шофьора. Разменихме две думи и той откара баща си към Окръжна болница....

23:32 – половин час след като таксиметровият шофьор се хвана за гърдите и започна да пъшка и стене от болка. Линейката все още я нямаше. Обадих се на 112, за да кажа: „Да, вече отказвам заявката“.

Това е краят на историята. Няма да обяснявам как се чувствах след преживяното, нито колко треперя, пишейки тези редове – това няма никакво значение.

Но като човек си задавам няколко конкретни въпроса, които от позицията на журналист ще задам на Министерството на здравеопазването, както и на координаторите (или пиарите) на центровете на телефон 112 и на Спешна помощ, а именно:

  • Колко време (минути или може би часове) отнема на една линейка, извикана чрез телефон 112 по повод съмнения за инфаркт (една от най-страшните причини за обаждане на Спешна помощ), да пристигне при болния?
  • С колко на брой линейки разполага 1,36-милионна София всяка нощ, че никоя от тях не успя да се отзове снощи на нашия сигнал? 2-3?
  • Защо няма система на координация между телефон 112 и центровете за Спешна помощ? Защо няма обратна връзка помежду им, чрез която да се поддържат информирани и хората, които имат нужда от тях?
  • Защо няма система за засичане и проследяване на движението на линейките, така че да се знае във всеки един момент коя къде се намира?
  • Защо на 2 км от Окръжна болница трябваше да чакаме 30 минути някой да дойде и да помогне на умиращия човек?

Сигурно има още много въпроси, които ще формулирам като си посъбера мислите. Всеки от моите приятели има поне една тъжна и злощастна история (от тези, които като чуем, започваме да цъкаме с език и да "чукаме на дърво" с надеждата да не ни се случва да преживяваме лично), свързана с ненавременна реакция на Спешна помощ или с неудачно оказана медицинска помощ. Сигурно и вие имате по една такава история и поне по 5 въпроса, свързани с нея...

Ще си позволя да цитирам индийския активист и борец за свобода и човешки права Махатма Ганди (може би не съвсем точно), според когото величието на една държава се измерва с отношението ѝ към най-уязвимите слоеве от обществото. Човек на прага на инфаркт, болен и страдащ, със сигурност попада в тази категория хора. Какво беше отношението, което той получи, когато имаше нужда да се възползва от грижите, които му се полагат като гражданин на България? Никакво... Е, в каква държава живеем...?

Няколко часа след тези събития, към 1:30 през нощта, се обадих на таксиметровата компания, за която работеше шофьорът, за да се поинтересувам какво се е случило с него. Диспечерката ми обясни, че не знае името му и не го познава, но че е научила от свои колеги, че той вече е настанен в Спешното отделение на Окръжна болница с диагноза "прединфарктно състояние". Най-накрая някой полагаше грижи за спасяването на живота му...

Страница на Econ.bg във Facebook

Оцени статията:
5.00/64
Коментирай
Моля, пишете на кирилица! Коментари, написани на латиница, ще бъдат изтривани.

Коментари 3
Подреди по: Най-нови | Най-стари

Ledda Grigorova 05.07.2012 | 17:22
чаках 6 часа линейка а баща ми с инфаркт - дойдоха и не го диагностицираха правилно - биха му болкоуспокояващо - сами го закарахме в света екатерина и му сложиха стенд - на тел 112 ми казаха - ам агоспожа все едно не знаете какво е положението в българия
Маги С 05.07.2012 | 18:37
Този филм http://www.youtube.com/watch?v=Bg67useA8-E (Последната линейка на София) разказва точно за спешната помощ в София. Според автора има не повече от 13 линейки за целия град.
Daniela Draganova 06.07.2012 | 00:46
Kazvam ce Daniela Draganova v momenta cam v italija zatova vi pi6a taka.Izvinjavam ce ...Ickam da vi razkaja mojata ictorija ....Predi 2 godini edno ot bratletata mi katactrofira c motor na negovijat nai dobar prijatel,koito vav 3 prez no6ta doide vav ka6ti da go izkara za da otitad do cacednoto grad4e...Predi6nijat den cectri4kata mi zavar6va6e 8 klac i praznuvaxme v ka6ti...Bratleto mi Ctaniclav be6e piinal...njama i knizka za kola kamo li za motor.Napravi katactrofa cutrinta na 5 min ot bolnizata......Pri kojato lineikata e do6la kacno ...Otide ci i nikoi njama da go varne :(.....izkarax bratleto mi vinoven kazaxa 4e e bil pijan ....no v tozi grad Pazardjik V ca6tata cutrin ne e rabotil i cfetofara a kakali 4e cfetofara e rabotil.I taka c mbnogo bolka i maka vi kazvam vci43ko e vazmojno v bg. za cazalenie...Taka 6te ci umirat xorata po ulizite i trotoarite,Njama zakoni njama ni6to.....
Verginia Lazarova 06.07.2012 | 13:37
Чета тази история и настръхвам цялата, очите ми са пълни със сълзи... Връщам назад преди 2-3 месеца, когато една вечер майка ми ми се обади по телефона от съседната стая, защото не можеше да стане и едвам дишаше... Няма да се впускам в подробности за личната ми драма и състояние тогава, защото на всички ни е ясно как човек се чувства, когато става въпрос за майка му... Само ще спомена, че тя е с микро инфаркт и 3 байпаса. Веднага звъннах на Спешна помощ (живеем на 5 мин. от Сточна гара, откъдето тръгват линейките), обясних цялата ситуация. След 20 мин. звъннах втори път и бях задържана в рамките на 1.30 мин. на телефона с цел да проверят какво се случва с линейката, получих следния отговор с най-спокоен тон "Към настоящия момент линейка не е изпратена на вашия адрес". За части от секундата избухнах и вдигнах скандал на човек, който реално не е виновен, защото те били служба, която само "приема и предава" сигналите (както ми беше обяснено). След още 10 мин. звъннах пак, статусът беше същият и аз отказах линейката. Последва жалба от страна на майка ми, която, разбира се, беше поредната задънена улица... Отговорът е достоен за Рекорд на Гинес по абсурд... Обяснението е, че има технологично време за приема и предаване на сигнала и вследствие на това технологично време е имало забавяне на линейката. Чудесно!!! Да, ама не... отново според отговор и цитираните часове, се оказва, че това приемани и предаване е отнело по-малко от 1.30 мин. А накрай има и призоваване към използване на услугите на Спешна помощ. И да искаш да ги използваш (то трудно да искаш де, но ако ти се наложи...), айде разчитай на тях!
Alissa Bakalova 06.07.2012 | 13:39
На мъжа ми така умориха дядо му... човека с диабет а те му били глюкоза! до толкова ли ги мързи да си мръднат задниците да напразят 1-2 изследвания и да спасят живот!?!? И защо системата все покрива тези "недоразумения" и си прехвърлят топката ? Преди около година се бях порязала точно на кокълчето на показалеца ми, от бърза помощ ме нарекаха "лигла", защото като казаха да си изправя прътса а аз не можах, се паникьосах! казаха да че ще ми лепнат ЛЕПЕНКА и да си ходя! мъжа настоя някой ЛЕКАР да ме прегледа и да ми обърне малко повече внимание! съответно се окача че съм си била срязала сухожилието (което ако не се оперира веднага, се губи способността да се ползва пръста...) , бях си спукала капсулата и ме шиха на етапи... но нали ... аз съм била лиглата?!
Dima Trifonova 06.07.2012 | 13:45
Крайно време е да започнат да ни обучават как да постъпваме в подобни ситуации още от детската градина,за да можем да си бъдем полезни един друг,а не да разкарваме линейките насам-натам.Също така и една мини-аптечка с някои животоспасяващи лекарства във всяка една дамска чанта или мъжки джоб,би била чудесна идея.Шъ съ упрайм!
Svetoslav Dimitrov 06.07.2012 | 13:53
И аз имах подобна история декември 2011г. Баща ми се прибра от работа вечерта. Около 9:30ч. имаше същите симптоми като на таксиметровия шофьор. Живеем буквално срещу 3-та Градска Болница в София. Реших, че не мога да разчитам на Бърза Помощ и директно отидох до болницата, за да извикам лекар вкъщи, тъй като баща ми не беше в състояние да се движи. Дежурният лекар ми отговори, че не може да дойде и единственият начин да влезне в болницата по спешност е да извикаме Бърза Помощ и те да го докарат от дома ни до болницата (разстоянието е около 50-100 метра). Нямах време да се разправям с очевидно НЕ ОСОБЕНО ВПЕЧАТЛЕНИЯ лекар и се обадих на телефон 112. Беше 10ч. вечерта. Е познайте кога дойде линейката: точно в 10:48ч. вечерта. 48 минути линейката изминава разстоянието от Сточна Гара до 3-та Градска Болница (около 5-6км.). Е...баща ми за щастие е жив и здрав, но не благодарение на Бърза Помощ или мързеливия дежурен лекар. След известно време реших да си направя експеримент: тръгнах от Сточна Гара до дома ни пеша, взех разстоянието за 53 минути. Въпросът ми към "Бърза" Помощ е: Уважаеми господа, на идване към нас карахте ли линейката или я бутахте?!
mizerna darjava 06.07.2012 | 14:08
Тази история ме трогна много и в същото време ме потресе за нехайството на "здравната ни институция". Това е една гавра с един човешки живот и лошото е че това не е само единичен случай. Това е всеки божи ден, но тези истори не се казват пиблично защото "хуманните" ни лекари , който не заслужават да се наричат така в нащата държава, и който уж са полагали Хипократова клетва да спасяват живот нехайстват за здавето на пациента. Те протестират и искат увеличаване на заплатите-ЗА БОГА ВИЕ ПРАВИТЕ ЛИ НЕЩО В ТАЗИ СКАПАНА ДЪРЖАВА ЗА СПАСЯВАНЕТО НА ЧОВЕК.Докато ние ви чакаме пред кабинетите , да сършите със закуската , с кафето , с клюките, с обсъждане коя сестра има по дълги крака и засукано дупе (защото и това съм чувала, когато съм чакала за спешна помощ) Вие нехайствате и после имате претенци, че сте компетентни лекари и искате пари за труда си. И това което получавате е много, защото ние пациентите не получаваме от вас никаква помощ. ВИЕ българските лекари петните този бранш,петните и се гаврите с това да бъдеш лекар.Вие работите за собствения си интерес и търсите от кой да изкарате повече пари-ПОДКУПНИ, МАНИПУЛАТИВНИ, КОРАВОСЪРДЕЧНИ КОЖОДЕРИ ТАКИВА. ЕТО ЗАРАДИ ТАКИВА КАТО ВАС МЕ Е СРАМ И СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ ЖИВЕЯ В ТАКАВА СКАПАНА МИЗЕРНА ДЪРЖАВА. ЕТО ЗАТОВА НИЕ НИКОГА НЯМА ДА СЕ ОПРАВИМ И ВИНАГИ ЩЕ БЪДЕМ БОКЛУЦИТЕ В ЕВРОПА. СЪЖАЛЯВАМ С ЦЯЛОТО СИ СЪРЦЕ, ЧЕ СЪЩЕСТВУВАТ ТАКИВА ХОРА,НО ЗА СЪЖАЛЕНИЕ НЕ САМО ТЕ.
mizerna darjava 06.07.2012 | 14:09
Тази история ме трогна много и в същото време ме потресе за нехайството на "здравната ни институция". Това е една гавра с един човешки живот и лошото е че това не е само единичен случай. Това е всеки божи ден, но тези истори не се казват пиблично защото "хуманните" ни лекари , който не заслужават да се наричат така в нащата държава, и който уж са полагали Хипократова клетва да спасяват живот нехайстват за здавето на пациента. Те протестират и искат увеличаване на заплатите-ЗА БОГА ВИЕ ПРАВИТЕ ЛИ НЕЩО В ТАЗИ СКАПАНА ДЪРЖАВА ЗА СПАСЯВАНЕТО НА ЧОВЕК.Докато ние ви чакаме пред кабинетите , да сършите със закуската , с кафето , с клюките, с обсъждане коя сестра има по дълги крака и засукано дупе (защото и това съм чувала, когато съм чакала за спешна помощ) Вие нехайствате и после имате претенци, че сте компетентни лекари и искате пари за труда си. И това което получавате е много, защото ние пациентите не получаваме от вас никаква помощ. ВИЕ българските лекари петните този бранш,петните и се гаврите с това да бъдеш лекар.Вие работите за собствения си интерес и търсите от кой да изкарате повече пари-ПОДКУПНИ, МАНИПУЛАТИВНИ, КОРАВОСЪРДЕЧНИ КОЖОДЕРИ ТАКИВА. ЕТО ЗАРАДИ ТАКИВА КАТО ВАС МЕ Е СРАМ И СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ ЖИВЕЯ В ТАКАВА СКАПАНА МИЗЕРНА ДЪРЖАВА. ЕТО ЗАТОВА НИЕ НИКОГА НЯМА ДА СЕ ОПРАВИМ И ВИНАГИ ЩЕ БЪДЕМ БОКЛУЦИТЕ В ЕВРОПА. СЪЖАЛЯВАМ С ЦЯЛОТО СИ СЪРЦЕ, ЧЕ СЪЩЕСТВУВАТ ТАКИВА ХОРА,НО ЗА СЪЖАЛЕНИЕ НЕ САМО ТЕ.
10  Ivan Rashev 06.07.2012 | 14:12
Демек на 100 000 по една линейка :)
Предложи
корпоративна публикация
Резултати | Архив
  • Зимна приказка
  • Най-старата коневъдна ферма в света
  • Най-старата коневъдна ферма в света
  • Церемония по връчване на годишна международна награда „Карл Велики“
  • Най-старата коневъдна ферма в света
Блондинка звъни на оператора си: - Извинете, не ми работи интернетът... - А вие с рутер ли сте? Кратко мълчание... - Не, сама съм!!!
На този ден 06.12   963 г. – Лъв VIII е избран за римски папа. 1240 г. – Армията на монголския владетел Бату Хан покорява Киевското княжество. 1534 г. – В Еквадор е...