Автор: Силвина Минкова*
Нашите протести бяха красиви. Хиляди излязоха по улиците.
Нашите протести бяха красиви… Младежи свирещи на китари и пеещи песни, интересни и оригинални плакати и най-вече бяха мирни. Бях толкова горда от младия българин.
Нашите протести бяха красиви, но и едни други също. Когато протестите в Сирия започнаха, в тях също участваха предимно млади хора на възраст между 16 и 25 години. Режимите на ал-Асад (баща и син) не оставяха никаква възможност за критика в публичното пространство. Затова първите ангажирали се с това да надигнат глава и да извисят гласа си бяха хората на изкуството – Самих Шукайр, Уасфи Массарани и Абдул Сарут. Те разбира се нямаха правото да изразят мнението си в своята собствена държава, затова трябваше да го правят извън Сирия. Те пеят за скъпата родина, за това, че в нея „какъв срам, беззащитни хора биват застрелвани от живи куршуми, деца са арестувани! Как така?! Какъв срам…” – от песента на Самих Шукайр. Най-емблематичната песен за сирийските протести е тази на Ибрахим Кашуш „ Хайде Башар, напусни!”, която се пееше по време на протестите през март 2011 г. в Хама. Но няколко месеца по-късно през юли 2011 г. той беше намерен с прерязано гърло.
Протестиращите искаха премахване на управляващата от 1971 г. авторитарна власт, реформи и борба с корупцията. Репресиите предизвикаха нова вълна и доведоха до още по-голям брой хора, излезли по улиците на Дамаск, Хама, Хомс, Алепо. В демонстрациите се включиха и студентите, които с антиправителствени сили обсадиха град Дераа. Накрая обаче този студентски протест завърши под контрола на ислямистите.
Общото в протестите в България и Сирия беше красотата. Тези в Сирия, завършиха с разруха, глад, загуба на близки и приятели. Тяхното красиво лице беше обезобразено. Те искаха същото като нас по-добър живот и смяна на корумпираната власт. Те пееха за свобода по време на техните протести. Ние също.
Разликата?
Там тези, които надигнаха глава, не се върнаха повече, а гърлата на техните певци бяха прерязани.
Затова не мога да приема мнението на българите, които смятат, че сирийските бежанци в България са напаст. Напаст, която трябва да бъде изгонена, репресирана, защото 4500 от тези сирийски бежанци ще навредят до такава степен на нашата бедна държава, че тя ще се разпадне. Партии като "Атака" печелят от нещастието на сирийците като настройват българина срещу тях. Националистическите партии оправдават своята ксенофобия с псевдонационализма си.
Тези политици говорят в национален ефир „компетентно” по въпроса за бежанците от Сирия и правят изказвания от сорта на „Защо богати държави като Йордания и Саудитска Арабия си затвориха границите, а България трябва да ги приема тези?”. Тези жалки политици, явно и не особено интелигентни, не са си направили труда дори да погледнат в Google къде другаде има сирийски бежанци. Само в Йордания техният брой е повече от милион и половина, като населението на Йордания е 6 млн. души. И за информация на хората представляващи партията Атака, искам да спомена, че да, в Йордания има лагер за бежанци, казва се аз-За’атари.
Митинг на "Атака". Снимка: Булфото
Според доклада на Върховния комисариат за бежанците към ООН ¼ от всички сирийски бежанци, живеят е Йордания. Стандартът на живот там не е по-висок от този в България. Сирийците не са първата вълна от бежанци. Страната буквално е залята от палестинци, а след войната в Ирак, и от иракчани. Но за разлика от нас Йордания излезе с планове за решение на въпроса с бъдещите сирийски бежанци още в края на 2011 г., когато положението в Сирия се изостри.
На нас обаче в България всичко ни идва като изненада. Както една моя колежка коментира:
"Дъждът в София ни идва като изненада, снегът в София също, а сега и бежанците ни дойдоха като изненада."
Как така не очаквахме и не се подготвихме за вълна от бежанци, след като сме подписали международна конвенция за приемането на хора, бягащи от война и политически репресии, търсещи закрила и убежище.
Говори се за насилствено ислямизиране на българите. Това „ислямизиране” ще е първото в историята на човечеството, извършено от 2000 жени и деца и 2500 мъже без доходи, отопление и дрехи.
Говори се за това, че тези хора нямало от какво да бягат, идвали тук, за да получат документи и да търсят работа в други държави от Европейския съюз. Няма бежанец в България, който да не носи със себе си своята лична драма, защото там от където идва член на семейството му е бил застрелян, бит до смърт или издъхнал под развалините на къщата си. Те бягат в България не защото им се вижда примамлива за живот страна, а защото в повечето случаи, плащайки на трафиканта с последните си спестявания и продадени вещи да ги изведе от Сирия, те се качват в камионите с една чанта в ръка, и дори не знаят със сигурност към коя държава отиват, защото разбира се всичко с човека, който ги прекарва е на устна уговорка.