Парадоксите в управлението на страната са толкова много, че няма да ни стигне времето, за да ги изброим всичките. Но един се открои изключително много през последните месеци. В сферата на здравеопазването, която е една от най-нуждаещите се от реформа, бяха декларирани несломими намерения за промени, по-убедително биха изглеждали само клетвите за намеренията им. Да, обаче информация за реформата няма - министърът на здравеопазването Анна-Мария Борисова или се усмихва, или отговаря троснато на журналистическите въпроси; един път се казва, че ще се затварят болници, друг път - че няма да се затварят, а ще се преструктурират в заведения за долекуване и продължително лечение (което на практика е същото, като да се затварят болници); от една страна се въвежда изпълнението на делегирани бюджети за болниците, които трябва да ограничат разходите им, от друга - здравните заведения започват да отказват планови операции, а след среща с правителството стана ясно, че в някои случаи ще се плаща над делегираните бюджети.
Противоречията и парадоксите изглежда ще останат като запазена марка на това правителство, която е допълнена от необмислените изказвания на представителите на изпълнителната власт. По мнение на премиера Бойко Борисов над 1.6-1.7 млн. данъкоплатци не си плащат здравните осигуровки, но като се разболеят и отидат в болница, искат лечение. Истината обаче е, че ако някой не си плаща здравните осигуровки повече от три месеца, той/тя губи здравни права, което включва прегледи при лични лекари, медицински процедури, болнично лечение (освен ако случаят не е спешен). Твърдението, че 1.7 млн. души не си плащат осигуровките звучи трогателно смехотворно. Заетите в България са едва 2.2 млн. към юни 2010 г. и не е възможно от тях близо 75% да не плащат осигуровки. Това не е нещо, което съм си измислил - данните са на моя страна. При ръст на безработицата от 6.5% през януари 2009 г. до малко под 10% през април 2010 г. и леко изсветляване на доходите, придружено с намаления на работни заплати, постъпленията от здравни осигуровки за периода януари-юни 2010 г. се увеличават на годишна база с 8.8%. Ако премиерът Борисов е имал предвид, че много хора не се осигуряват на реалните си доходи, това е съвсем различна тема и ключът за това може да се крие във все още високото осигурително бреме.
Наистина съществува една група хора, които не си плащат осигуровките и това са заетите в държавното управление, непълнолетните, учениците и студентите до 26 г., пенсионерите, безработните и военните. Тъй като вероятно премиерът е имал предвид само работещите хора - това са малко под 121 хил., заети в държавното управление. Към тях се прибавят и около 34 хил. военнослужещи и общият брой става около 155 хил. души. Вече имаше опити да се накарат държавните служители и военните да си плащат осигуровките, но той завърши неуспешно и ако правителството наистина предприеме такава стъпка, то бизнесът със сигурност ще я приветства.
Независимо от неточностите в изказването на премиера, в него си личи сбърканата логика за държавната политика в отделните сектори - няма достатъчно пари за харчене. Това обаче е също толкова невярно, защото пари се намериха за спортна зала - близо 108 млн. лв.; допълнителни средства за Министерството на културата - 857 хил. лв.; реставрация на църква в Созопол - 420 хил. лв.; разкопки в Перперикон - 180 хил. лв.; допълнителна субсидия за Национална компания "Железопътна инфраструктура" - 45 млн. лв.; допълнителни средства за Министерството на труда и социалната политика - 142 млн. лв.; премиране на тютюнопроизводители - 116 млн. лв.; финансиране на инфраструктурни проекти - 180 млн. лв. Само дотук са 592.5 млн. лв.
Проблемът на здравеопазването в България, както и по целия свят в момента, е в разходната част - темпът й на ръст е прекалено висок и не може да се компенсира от увеличението на приходите. За периода 2000-2008 г. номиналният ръст на БВП изостава средно с около 3% от номиналния ръст на общите разходи за здравеопазване, като само в три години разликата между двете е положителна, сочат данни на Националния статистически институт. Причините за това развитие могат да се търсят в застаряващото население на страната, прекалено широкия пакет услуги, които НЗОК финансира, разходите за скъпи медицински услуги, които имат малка полза, злоупотреби с клиничните пътеки. На този фон налагането на строго следване на делегираните бюджети може да изглежда като добра идея, но то единствено прехвърля финансовата тежест от държавата към отделния потребител. А това в крайна сметка е данъкоплатецът, който плаща не само за своите здравни услуги, но и за тези на децата, родителите и роднините си.
В крайна сметка целта, която трябва да се преследва, е ограничаването на ръста на разходите в системата, като същевременно не се намалява качеството на услугите, които пациентите получават. Ако делегираните бюджети водят до отлагане на планови процедури и операции, това е влошаване на ситуацията, а не решение на проблема. Т.е. ако се въвеждат, това трябва да е при условие, че те няма да попречат на здравното заведение да предоставя услуги на здравноосигурените лица. Ако някой си помисли, че не може хем болниците да разполагат с по-малко пари, хем да не намалят работата, нека не забравяме, че при средна заплата от малко под 700 лв. в сектора на здравеопазването, има хирурзи, които получават над 50 хил. лв. на месец.
