"Bulharsko se omlouvá” ("България се извинява") е кратко признание за поемането на един срам. Срамът на България, която участва със своя част сред общо 2000 танка и 200 хиляди души, които нахлуват на територията на тогавашна Чехословакия и я окупират - започвайки от летище Рузинье в Прага. Тази окупация довежда и до едно друго популярно събитие в страната – на 16 януари 1969 година Ян Палах извършва едно от най-помнените самозапалвания в историята на XX век. Извън нея, то е ясно, случилото се предизвиква истински вихър от възмущение – включително и от страна на руски граждани, излезли на протест 4 дни по-късно – на 25 август. Особено силен отзвук офанзивата има в Албания, която напуска Варшавския пакт. В Румъния Чаушеску хвърля остри критики към СССР.
45 години по-къснопък един паметник в София осъмва розов. Идеята е за адмирации, изпълнението – идейно, макар и заимствано от художника Дейвид Черни с неговия розов танк в Прага. Естествено, тази идея прехвърли набързо гражданските мнения към вечната съдба на Паметника на Съветската армия.
Традиционно възприеманите като русофоби искат той да бъде сринат до основи, русофилите пък настояват, че това е национална памет. И двете групировки се окичват с типичната за тях реторика, използват традиционните внушения, и сплотяват електората си. Наред с това оставят и нищожен вакуум за тези, които отказват да се причислят към техните две идейни групи. Пресяването става автоматично и инстинктивно. Нищо ново под слънцето.
За жалост обаче, извън страната ни, има много нови неща, които сякаш остават изолирани за нас под сянката на множество облаци.
"Bulharsko se omlouvá” е историята, и тя е срамна. Срамна толкова, колкото само грубите ѝ ръце могат да бъдат – стиснали в себе си танкове, жертви, насилие, потъпкана свобода, иззети цивилни животи. Тялото на въпросната история е вечно – ние сме заменяеми и бързоумиращи клетки в нея. Неговата безсмъртност предполага, че постоянно някъде, за някого, има срам, а наоколо – и танкове, жертви, насилие, потъпкана свобода, иззети цивилни животи.
Снимка: сп. "Тайм"
Ето, например, да сложим уравнение между 1968 година и 2003 година. В единия случай имаме СССР и инвазия на Чехословакия. Във втория – САЩ, и започването на една мащабна операция, която така и остана половинчата като аргументи за провеждането ѝ.
Мъглявите обвинения за притежаване на оръжия за масово поразяване от страна на Саддам Хюсеин, липсата на декларация на Съвета за Сигурност на ООН и много други фрагменти доведоха до широка опозиция в САЩ и по света. Доведоха и до над един милион жертви - 600-700 хиляди според Центъра за международни изследвания към Масачузетския технологичен институт, като различните доклади предлагат вариращи оценки. В този конфликт ролята на Албания и Румъния (плюс Западния свят) през 1968 г. се поема от мащабната опозиция в множество страни и изграждането на имиджа на Буш-младши такъв, какъвто го виждаме и днес, 5 години след слизането му от президентския пост.
Акцентираният конфликт (с допълнение на случилите се ужасяващи неща в Афганистан от 2001 г. насам), е най-лесният за очертаване. Първо, защото българинът борави най-умело с блокови, огромни структури – които, в психологията му, все още са само Русия и САЩ. Имаме минал пример за Русия, и текущ пример за САЩ. Едната е вътрешно-авторитарна държава, както си личи и от случилото се през 1968 г., а другата – външно-авторитарна - вземайки предвид експанзивната и меко казано „спорна” външна политика на САЩ.
Въпросът е: ако си спомняме така за миналите конфликти, обръщаме ли достатъчно време и на сегашните?
Ако анонимен артист нарисува на Паметника на американските летци (един отново известен със спорното си възприемане от гражданите монумент) хиджаб или нещо, свързано с Близкия Изток, каква ще е реакцията? Ще включим ли срама отново, имайки предвид участието на български контингент в регионалната акция? Ще има ли такова медийно покритие? Ще бъдат ли употребявани термини като „ислямисти”, „анти-американци” или дори „социалисти” за извършилите го хора? Какъв ще е спектърът на приветстване на подобна акция?
Долната черта, която се тегли под всичко това, е следната – историята трябва да бъде анализирана и помнена в миналото също толкова, колкото и дисекцирана и осмисляна в настоящето. Геополитиката е вечна, и ние винаги сме намирали особено място в нея. Миопията спрямо текущите процеси за сметка на прекомерно взиране във вече минали и многократно анализирани такива е опасна. Не за друго, а защото след други 45 години някой в тази държава може да разкраси определен паметник и да се извинява. Не от свое име, а от името на нашето поколение.