От три дни Турция се тресе от гражданско земетресение с магнитуд от поне 8 по скалата на общественото недоволство.
Причината, между другото, със сигурност може да бъде припозната от нас, имайки предвид миналогодишното лято на протести в България. На 28 май (вторник) скромна цифра жители на Истанбул се събират в парка „Гези” с една-единствена цел – опазването на тревната площ от построяването на пореден шопинг център и реконструкцията на казарми от времето на Османската империя. Според много от гражданите на най-големия град в Турция, подбудата за разрушаването на пространството в „Гези” идва от чисто алчно естествено, а не от порив за утоляване на обществените нужди.
Идните два-дни са интензивна, но по-скоро ограничена игра на котка и мишка между окупиралите недоволни граждани и полицията в Истанбул. Ядрото на бъдещите три дни на хаос се заражда между четвъртък следобед и петък около обяд. Грубата намеса на органите на реда срещу засилващия се брой демонстранти на територията на „Гези” ескалира до брутални нива, включвайки водни оръдия, широка употреба на сълзотворен газ и физически саморазправи. „Гези” вече разширява спектъра си и става "площад Таксим”. „Площад Таксим” на свой ред се разстила по десетки турски градове – а не чак толкова учудващо (поради наличието на множество турски емигранти по света) и в редица селища в чужди страни. Недоволството от строежа на един мол пък ескалира до противопоставяне на политиката на текущия премиер на Турция – Реджеп Таийп Ердоган в невиждан от години мащаб.
Ердоган безспорно е деликатна политическа тема. Неговата Партия на справедливостта и развитието (Adalet ve Kalkınma Partisi - "AK Parti") има смазващо мнозинство в парламента и се движи в коловозите на умерения ислямизъм. В началните години на влизането си във власт (официално от 14 март 2003 година), Ердоган ръководи светска политика, заздравява връзките си с Европейския съюз и води в положителна насока тези със САЩ, либерализира някои обществени норми и полага доста стабилни усилия за уреждането на кюрдския етнически въпрос. В икономически план той се справя с рецесията и води страната напред с икономически ръст от средно 7,3% на година за последното десетилетие. Инфлацията пада до 5,7% в края на 2009 година – рекордно ниско равнище за Турция от цели 39 години насам.
Ердоган започва успешно мандата си и подобрява международното реноме на Турция. Снимка: Wikimedia.org
Всичко това обаче се обръща на 180 градуса по време на следващите му мандати и може съвсем спокойно да кажем, че от близо две години насам, Турция е в авторитарната хватка на “AK Parti” и в частност – на Ердоган.
Съвсем ясно свидетелство за това е факта, че в Истанбул десетките (според някои източници – дори стотици) хиляди демонстранти се ширят от анархисти, през леви и десни, синдикалисти, или пък националисти, та се стига дори и до етническите елементи, пръснати из страната.
Друг ясен фактор е и огромното понижаване на медийната свобода в Турция. Това съвсем не се ограничава до факта, че събитията от петък насам са меко казано незастъпени в турските медии – таблоидът “Sabah” например излиза с главния статия за кампания против тютюнопушенето, подета от Ердоган, докато полицията се бие с протестанти из десетки градове в страната. Миналата година Комитетът за защита на журналистите (КЗЖ), базиран в Ню Йорк, постави Турция на лидерското място по нарушения на правата на журналистите. Едногодишни анализи изтъкнаха, че цели 76 журналисти са арестувани поради неудобни за властта репортажи или статии, а страната надмина традиционно критикуваните Иран и Китай. „Репортери без граници” постави Турция на 154-то от общо 179 места по свобода на словото и печата, което е рекордно ниско ниво.
Но може би най-притеснително за голяма част от протестиращите е нещо друго – обратният процес на ислямизация в страната. Както казах, Ердоган отговаряше на всички критерии за светски и либерален лидер през първите години на управлението си. От известно време насам обаче, получил подкрепата на военните и огромен спектър от нужните хора, Ердоган възприема все по-консервативни и по-консервативни позиции. Неслучайно много от протестиращите показно пиеха бира и алкохол по време на шествията. Миналата седмица кабинетът въведе изключително стриктни мерки спрямо консумацията на алкохол на публични места.
Докато участващата в протестите Партия на националисткото движение (Milliyetçi Hareket Partisi – MHP) тогава подкрепи ограниченията, тя все пак се разграничи от Ердоган и го предупреди, че една забрана на консумацията на алкохол ще върне страната назад.
Същото важи и за затегнатите мерки относно демонстрирането на интимна близост по какъвто и да е начин – и то далеч не от хомосексуалните турски граждани, които са деликатна тема в страната. Това е мекият начин на показване на пролуките в политиката на премиера – според най-върлите му противници той цели тотална ислямизация на светска турция, установяване на авторитарен режим в пълната му цялост и разрушаване на всичко, постигнато в последните години. Изказвания на Ердоган в архивите от миналата година като това, че той е „мюсюлмански премиер в светска държава” допълнително разгарят пламъка в момента.
Що се отнася до протестите, те със сигурност са нещо, което Турция ще запомни и занапред. Столът на Ердоган се клати, макар премиерът все още да може да си позволи нахални изказвания като това, че срещу всеки 20 хиляди протестиращи може да изкара 200 хиляди свои поддръжници. Това е истина, но отливът на негови симпатизанти се засилва с всеки изминал ден. В негов плюс е липсата на обединена опозиция такава, каквато имаше в случая с един друг площад – Тахрир, преди две години и половина в Египет.
Все пак се наблюдават смущения, щом самият Ердоган заяви, че строежът в парк „Гези” ще продължи въпреки протестите, но неговият заместник, както и кмета на Истанбул обявиха, че ще „уважат исканията на протестиращите”. Тази несигурност и разцепление сред мненията и координацията може да бъде загатването на сриването на десетилетното управление на премиера, ако натискът продължава. Допълнителен фактор са и острите реакции спрямо справянето на Ердоган с демонстрациите, които изявиха международни наблюдатели от ЕС и САЩ до неправителствени организации като Amnesty International, Human Rights Watch и други.
За мен демонстрантите в Турция правят нещо рядко срещано. Не поради факта, че явно могат да се мобилизират бързо, да постигнат плътност, която да се разстели из други градове както в страната, така и извън нея. А поради факта, че ставаме свидетели на една непоискана, но дадена солидарност (и нека трактовката на понятието не е в социалистически или анти-социалистическия негов смисъл).
Хотелиери, магазинери и ресторантьори в кризисните райони са давали храна и напитки на нуждаещите се безвъзмездно. Доброволци са организирали щаб за оказване на медицинска помощ и са третирали десетки пострадали – с опасност за собственото си здраве. Дори може да намерим известна човечност в оттеглянето на полицията от района на Таксим в съботния следобед, макар че в по-голямата си част в предишните дни органите на реда са били нищо повече от равнозначни на бруталност, анти-гражданственост и кукла на авторитарните конци на Ердоган. Множество протестиращи свидетелстват и за внедряване на полицейски агенти, търсещи провокации и предизвикващи ги, за да дискредитират и разединят фронта на демонстрантите.
"Поне три бири" - уличен графит осмива скорошните стриктни закони за консумацията на алкохол на публични места. Снимка: Wikimedia.org
Много е трудно да се прецени докъде точно ще доведе това. Дали Ердоган ще обърне отново курса си в правилната насока, далеч от авторитарното самозабравяне? Или пък опозицията ще намери единен фронт, който постепенно да подрие парламентарното мнозинство на Партията на справедливостта и развитието, привличайки гласоподавателите в бъдеще? Турция винаги е била на кръстопътя между фундаментално и светско, между по-застъпена либералност и тесен консерватизъм. Случващото се в момента, освен всичко друго, изкарва отново на преден план това.
