Пандемията и мерките за ограничаване на здравните последици от нея неминуемо имат икономическа цена. Ограниченията на личния, социалния и стопанския живот са внезапен и напълно неочакван шок, който блокира създаването и потребяването на стоки и услуги.
Неизменно в подобни ситуации възниква очакването държавата да влезе в ролята на спасител от последна инстанция, да замести частния сектор и с вливане на публичен ресурс да компенсира и предотврати тежкия икономически спад. В България, както и в други страни по света, не угасва вярата, че всеки проблем може да се реши с повече държавни харчове за стимулиране на доходи и потребление. Четейки за кризисните пакети в други европейски страни и стотиците милиарди евро, обещанията за които ни засипват ежедневно в информационния поток, някак примамливо звучи и у нас да стреляме с "голямата базука" и да уплашим и убием рецесията.
Разумните гласове навсякъде в Европа говорят за мерки за смекчаване на ефекта от кризата, а не за предотвратяване или избягване. Трезвата оценка е, че за този и следващите месеци на 2020 г. свиването на стопанската активност е неизбежно, а и дори при отпадане на строгите рестрикции не всичко ще потръгне незабавно постарому. Дори в Германия - която имаше структурно здрави финанси и близка до нула безработица, и почти незабавно обяви огромен антикризисен пакет от мерки - се очаква икономически спад за годината, който е вероятно да е двойно по-голям от този след финансовата криза от 2008 г.
"Хеликоптерните пари", с които теоретично може бюджетът да обсипе гражданите, в случая обаче няма да помогнат. Ето защо идеите за раздаване на пари на работещи, пенсионери и бизнеси "на калпак" в момента не може да предотврати неизбежното свиване на стопанската активност в идните месеци.
На първо място, имаме директна забрана за извършване на определени дейности. Това е де факто изчезване на предлагането, а не спад на търсенето на определен кръг услуги. Тези бизнеси страдат, защото са затворени, не защото нямат платежоспособни клиенти. Това се отнася за широкия спектър от кръчми и кафенета до магазините за дрехи или детските клубове в търговските центрове, от частните детски градини до фитнесите и събитията и обученията. Какво точно ще се промени за тези бизнеси, ако хипотетично правителството раздаде по 100 лева (или 200, или 500) на всеки български гражданин утре? Точно нищо: те пак ще са затворени и няма да създават добавена стойност. Вероятно хипотезата е, че карантината ще свърши и хората ще похарчат получените пари точно за тези услуги точно в тези обекти след отварянето, някак да си "наваксат' за пропуснатите барове и дискотеки, но това изглежда твърде съмнително.
Същото важи и за бизнеси, които не са формално забранени, но заради ограниченията срещат значително свиване на дейността.
Когато хората работят от вкъщи, те не купуват закуски на път за офиса, зареждат по-малко гориво в личните си автомобили, децата не купуват сок или сандвич в голямото междучасие и т.н. A междуградските пътувания са ограничени. Отново, какво би се променило, ако тези домакинства получат неочаквано по-висока заплата или директен подарък от държавния бюджет? Те няма да могат да направят пътуване през уикенда, няма да хапнат по-скъп обяд на работа или да дадат повече джобни на децата за училище.
Туризмът в момента, а и в следващите месеци, дори при по-меки ограничителни мерки, не може да работи. Децата няма да имат зелени училища, няма да има лагери през пролетната ваканция, а семействата няма да купят "Великденски пакети". И това не може да бъде преодоляно със стимул в доходите. Нито 13-та пенсия, нито вдигане на минималната заплата, нито административно повишаване на заплатите на държавните служители, нито щедри социални помощи, безкрайни болнични, платени от НОИ и каквито и да са екзотични идеи не могат да променят този неумолим факт.
Другият глобален аспект на кризата е прекъсването на веригата на доставки заради непредвидимите и динамично променящи се ограничения по границите. С други думи, дори там, където има търсене, сделките не могат да се осъществят физически и в много случаи просто страните се отказват. Няма как с повече доходи и желание за потребление да прекарате камион през границата или да отмените забрана, въведена например от австрийското правителство. И обратно - ако българска фабрика не може да изнесе стоките си заради блокаж в транспортните коридори, финансовият стимул може да компенсира загубата в баланса на отделната фирма, но в реалността имаме по-малко създадена стойност и това не се променя.
Българската икономика е отворена към външните пазари, като много отрасли създават не крайни потребителски продукти, а стоки и услуги, ползвани от други бизнеси.
Летният сезонен туризъм е в огромната си част насочен към чуждестранни клиенти. Ако те не дойдат
- поради все още действащи забрани или страх - каква е алтернативата? Държавата да насили българите с бюджетни подаръци да прекарат 7 или 10 дни на Слънчев бряг и да ходят в същите барове, като младите англичани ли? Автомобилното производство в Европа де факто е спряло, вероятно ни чака "нулево тримесечие" подобно на вече случилото се в Китай. Българските компании, доставящи части, компоненти, материали, оборудване на тези заводи, ще ограничат значително дейността си, а някои вероятно ще бъдат спрени за определен период от време. И отново за вътрешните стимули у нас: дори с допълнителни средства в джоба, какво точно ще си купи българският потребител от предприятие, което произвежда метални детайли, хидравлични помпи или автомобилна електроника? С какво точно българският потребител ще помогне на ИТ компания, за която бизнес клиент отменя поръчка за работа за милиони - нима едно домакинство има нужда от същата услуга, та да замести проваления договор? Как точно повече пари у домакинства и бизнес ще компенсират провалените курсове на хиляди камиони в цяла Европа, какво ще поръчаме да возят тези транспортни компании?
Разбира се, бюджетното съображение не е маловажно
- да припомним, че износът на стоки от България е близо 60 млрд. лева (15 млрд. за тримесечие), приходите от международен туризъм наближават 8 млрд. лева годишно, ИТ и аутсорсингът на бизнес услуги също генерират приход от близо 5 млрд. лева. Как си представяме вътрешен стимул, който да компенсира 10, 20 или 30% спад на дейността заради глобална рецесия?
В момент на подобен шок крайната предпазливост и дори паниката са нормална реакция. За кратък период от време структурата на потреблението драстично се променя за почти всички. Домакинствата отлагат големи инвестиционни решения, никой не си купува автомобил или жилище, отлагат се пътувания, фирмите правят разчети и антикризисни предпазни планове. С други думи,
всичко, освен абсолютно нужното за оцеляване, се "вдига на трупчета".
Това е здравословен инстинкт и не трябва да се пречупва - а и не може. Ако утре получите изненадващ подарък, вероятно ще го спестите в банковата си сметка, а не да се затичате към магазина за автомобили, нито ще започнете ремонт на жилището.
Тази реакция може да бъде по-силна или по-слаба, по-кратка или по-продължителна и различни мерки с бюджетни средства могат да повлияят на това - продължителността и степента ѝ. Ако схемата за компенсиране на част от заплатите сработи, по-малко хора ще бъдат съкратени, а това от своя страна би успокоило останалите за бъдещето на работното им място. Тази мярка обаче може да действа само за предприятия, които са финансово устойчиви - оттук идва и голямото предизвикателство пред успеха на втората група мерки, свързани с улеснен достъп до нови кредити. Тези мерки, ако са успешни -
дяволът е в детайлите, които предстои да видим
- могат да въздействат на очакванията. А именно очакванията са фактор, който ще предопредели решенията както на фирми, така и на домакинства. Колкото е по-малък страхът, толкова по-малка ще е промяната на навиците за потребление и намеренията за по-дългосрочни покупки или инвестиции.
Но трябва да сме реалисти за възможните резултати от тези мерки. Запазването на работните места и подкрепата на доходите ще помогне за съхраняване на качествената работна сила, за капацитета и компаниите за бърз рестарт. В това има здрав смисъл. Може да се надяваме очакванията да не са толкова песимистични и поведението на домакинствата в по-малка степен ще мине в режим "оцеляване", с всички последици за стопанската активност по веригата на добавената стойност. Въпреки това обаче, щетата е реална и независимо от доходите на българите, структурата на икономиката ще трябва да се промени и ще има неизбежни губещи. Вероятно хората ще пътуват по-малко в следващите години, вероятно китайците ще купуват по-малко немски автомобили, и така нататък.
Един от начините да се овладее този страх
е и през препотвърждаване на дългосрочните приоритети на развитието и съответно финансирането им с публични разходи. Ако искаме по-качествено образование, не може да има отказ от насочването на допълнителен ресурс в системата, както за учители, така и за иновации и технологии. Ако искаме по-добра инфраструктура, за да привличаме инвестиции с висока добавена стойност, не може да се спира финансирането на относително консенсусни публични инвестиции в пътна и железопътна свързаност. . Ако искаме намаляване на бедността и социалното изключване, трябва да се насочат средства за по-адекватни и по-добре насочени социални програми и услуги. Всичко това предполага запазване и дори увеличаване на бюджетните разходи през тази и следващите години, което ще има ефект на подкрепа на вътрешното търсене.
Анализът е на Института за пазарна икономика.
