Народе, ние, които толкова сме изстрадали, толкова сме били лъгани, подвеждани, разочаровани. Ние трябва да довършим това дело. Трябва да си върнем държавата от онези, които ни превърнаха в най-бедните, най-отчаяните и най-онеправданите граждани на Европа.

Не бива да се принизяваме до равнище на страна от Третия свят. Нека нашите деца имат възможност да останат и да се развиват достойно тук, вместо да оцеляват с миене на чинии в чужбина. Нека не даваме повече възможност на престъпниците и бедността да съсипват живота ни.

Заявихме категорично, че не вярваме на политиците и системата, която вече четвърт век трови живота ни.

За мен е чест и гордост да бъда българин! Бъдете и вие честити!

На 25 години съм и това е поредният национален протест, на който ставам съпричастен. Да живееш с надеждата, че утре ще стане по-добре, дори на мен вече ми звучи измамно. Отчайващо е да гледаш роднини, приятели, близки и познати, които изнемогват, емигрират, разболяват се, умират в своя разцвет. Ние сме обречени да бъдем изгубеното поколение на България. Може би живеем с едничката надежда, че ще успеем да създадем потомство, което ще има по-добър живот, по възможност някъде извън страната. Но как да стане това при тази икономическа и социална разруха. Преля чашата на отдавна изчерпаното ни търпение.

Българският народ заля улиците на страната и високото напрежение със сметките даде накъсо, като изгоря бушонът, наречен правителство. През последните 4 години от него падаха различни прекъсвачи, но накрая цялата инсталация не издържа на напрежението.

Сметките за ток всъщност бяха просто искрицата, която възпламени народния плам. И юнакът балкански се пробуди.
Всъщност българският народ много закъсня с тези събития. Не че протести в последните години не е имало, напротив, през 2009 година те протекоха по абсолютно идентичен начин. Започна се с масирана блокада на фермерите в столицата, включиха се еколозите и студентите, и гръмна бушонът на Тройната коалиция.

Но вместо народният устрем да промени системата, тогава просто беше избран нов бушон с марка ГЕРБ. Надеждата беше бушонът да е със западно производство, защото "руските все ни прецакват", като и "до свещи ни докараха", когато беше спрян газът в един недалечен февруари. Но този политически продукт сдаде поста още преди да му е изтекъл гаранционният срок.

Шапки долу за Борисов, жест на лидер, с мъжка постъпка съхрани част от уважението на хората към работата на кабинета и избегна риска от сериозни кръвопролития по улиците. Всъщност Борисов си подава оставката, макар голяма част от хората все още да харесват начина му на управление, но лека-полека от протест срещу монополите, ЧЕЗ, ЕВН, ЕОН, топлофикациите и т.н. се стигна до бунт срещу държавните власти. Той беше обречен и умно предвиди народните страсти.

Върви се към пълен отказ от държавата като институция. Отчаянието, разочарованието, липсата на вяра и надежда в системата доведоха до тези събития. Скритият народен гняв към държавните органи накрая стана явен и съединението на масите породи силата, която свали поредното правителство.

Сега България е на кръстопът. Събитията от последните няколко дни всъщност са първите крачки на българския народ към истинска демокрация. Протестът не е акт на крайна обществена проява, а на резонно участие на народа в управление, когато хората, които са избрани да го представляват, не работят за интересите му. Протестът е демонстрация на самочувствие и играе ролята на гравитация за самозабравили се във висините на властта управници.

В управлението от зората на демокрацията у нас няма партия на политическата сцена, в чиито редици да не присъстват политици с принадлежност към ДС, връзки с организираната престъпност, конфликти на интереси, "калинки", "батковци и братковци". Защо? Ами защото съвременната политическа класа води своето начало от едно ядро - това на БКП.

След 89-та година БКП не се разпадна, тя не изчезна, както стана в страните от Централна Европа. БКП раздели тихо ресурсите на държавата между шепа олигарси, които и до днес в ролята на "сиви кардинали" дирижират в сянка политическия живот на страната, с подкрепата ту на Москва, ту на Запада. Или както се казва в един виц, ако не беше дошла демокрацията, бодигардът на Тодор Живков никога нямаше да е министър-председател, а синът на Димитър Станишев никога нямаше да управлява в коалиция със сина на цар Борис III и ДПС.

Народът вече явно изпитва досада на всеки четири години да вижда едни и същи хора в парламента. Политици като Овчаров, Костов, Станишев, Първанов, Доган са един безкраен филм, който отегчи със своето еднообразие и отслабващ сюжет. Дори няма екшън с тези газови пистолети от последния епизод. Тези и всички 240 лица като цяло отдавна са изчерпали своя политически ресурс. Но те или възприемат Народно събрание за пожизнена месторабот,а или си мислят, че без тях държавата не може, или пък представляват интересите на определени групи и не могат да се оттеглят. Всенародният протест ясно заявява - сменете филма! Искаме ново кино, искаме ние да държим дистанционното и да решаваме кой актьор кога да слезе от екран.

Повечето от настоящите политици нямат бъдеще като народни представители, дори представителната система вече е толкова компрометирана, че е невъзможно да се запази в този вид, не и при тази народна вълна от протести. Политиците на прехода не съумяха да излъчат нови лица, да се откъснат от туловищата на своите партии, където тежат, и да се оттеглят от лидерските постове след като са загубили изборите. Затова и е редно да видят края на своите партии.

На политическата сцена в страната сега има партийно еднообразие, защото в годините на прехода политическите партии се срастнаха. Те развиха една симбиоза, която всъщност ги бетонира като постоянни народни представители без реално да променят състоянието на народа към по-добро, тъй като при наличие на сходни стереотипи вероятността за промяна не е голяма.

У нас не малка част от управлението изгражда своето личностно и политическо амплоа по време на комунистическия режим, което води до извратена метаморфоза - от бивш комунист се прераждаш в настоящ демократ. И тъй като на българската политическа сцена за съжаление няма от къде да дойдат алтернативите, сме обречени като народа Мойсеев да чакаме да се сменят поколенията, за да се създаде истинска политическа класа. На Запад да бъдеш ляв, после десен, накрая среден много трудно би могло да се случи, но тук всеки може да следва тази политическа вълна, която носи най-много облаги. Това аз наричам СПИН, но не както депутатът Кутев го използва наскоро, а като Синдром на политическата идеологическа неопределеност.

Този синдром всъщност спука балона на народните представители и 140 години след обесването на Васил Левски хората сбъднаха един от заветите му: "Народната работа стои над всичко". Ние все повече трябва да се обединим около идеята за нов държавен ред.

Днес като нация правим своите стъпки към една нова епоха, която носи две възможности - еволюция или революция. Сега демокрацията е бръснач, по който народното недоволство трябва да пази баланс. Тротоарът е новият парламент. Сега той е Народното събрание. Сега е моментът хората от всеки град, на всеки площад да издигнат народни трибуни, да заявят открито вижданията си  за управление на държавата, да започне събиране подписи за свикване на Велико Народно събрание и така да се даде юридическа платформа на техните желания.

Защото нека едно нещо бъде ясно - предстоящите парламентарни избори ще бъдат едни от най-ожесточените. Но те няма да бъдат битка за народа, а битка между задкулисните олигарси - сини, червени, жълти, зелени, всякакви. Едни хора с куфарчета и автобуси ще тръгнат из страната, за да се опитат за пореден път да подменят реалния народен вот. Не искам това да се случи, не го допускайте и вие, скъпи съграждани!

Затова нека останем по площадите и мирно да издигнем правилата на новия държавен ред.

Държавата е мъртва, да живее отделният човек!