Econ.bg препечатва текста на Хелене Кортлендер от фондация "Фридрих Еберт" (FES) от портала "Право и здраве". Първоначалната публикация е в онлайн изданието International politics and society, базирано е в брюкселския офис на FES.
Европейските тенденции обикновено пристигат бавно в България. В края на февруари, докато останалата част от Европа с тревога осъзнаваше, че коронавирусът може да достигне епидемични размери, за известно време България изглеждаше като Острова на блажените. Брой случаи: нула. В аптеките обаче стана ясно доколко българите се доверяват на тази статистика: маски, дезинфектанти и ръкавици за еднократна употреба се изчерпаха още преди да има и един потвърден случай.
България официално съобщи първите четирима заразени от корона на 8 март - в провинциалните градове Габрово и Плевен. Веригата на инфекцията не може да бъде проследена, случаите, изглежда, са дошли от нищото. Училищата в цялата страна вече бяха затворени, уж поради чести грипни инфекции. В средата на март е обявена национална извънредна ситуация. Дневните центрове бяха затворени и скоро последваха магазини, обществени сгради и съоръжения.
В българската коронавирус история някои части просто липсват.
Но обяснението е просто: няма тестове, следователно няма случаи. Първоначално българското правителство купи 2000 теста за население от седем милиона. Междувременно частните дарители се намесиха и дариха още 5000 теста, но все пак твърде малко, за да получат дори приблизителна реалистична картина на ситуацията. Най-накрая, когато българите се завърнат от чужбина, броят на неустановените случаи вероятно ще бъде огромен.
Реакцията на българите е отчасти цинична - изглежда, че правителството просто чакаше европейският фонд да обяви размерите на помощта, която ще отпусне, преди да обяви първите си случаи. Наблюдава се и типичен фатализъм, виждайки коронавирус кризата като още една криза в дългата поредица от български катастрофи. Липсва и доверие, тъй като едва ли някой действително вярва, че правителството или здравната система могат да управляват кризата. Доверието в българските институции е ниско: фалшивите новини и теории на конспирацията процъфтяват, но над всичко това е
българското убеждение, че всеки трябва да разчита единствено и само на себе си.
Въпреки че навсякъде има предупреждения за паника, никой не изглежда да е изпаднал в паника. Но хората са загрижени. Мнозина тук все още могат да си припомнят затрудненията в доставките на храни, съществували до 90-те години. Увереността на правителството, че не е необходимо презапасяване, по-скоро е въпрос на трезво изчисление, отколкото на страх. И повечето хора разчитат, че ще успеят да издържат на кризата у дома, независимо дали са болни или здрави.
Дори при нормални условия здравната система е дефицитна по отношение на оборудване и персонал. Хората казват: "Ако нямаш пари, трябва да умреш." Това, което преди беше корупция, е приватизация - държавното здравно осигуряване едва ли покрива основния минимум. Останалото идва от
частни услуги, които трябва да можете да си позволите.
Още по-лошото е, че колкото по-дълго трае спирането на работа, толкова по-малко неща могат да се предоставят. В най-бедната страна в ЕС две седмици на преустановена дейност означават фалит за много малки предприятия и неплатен отпуск за безброй служители. Със среден доход 671 евро на месец средната класа също няма резерви за тази ситуация.
Президентът Румен Радев наскоро предупреди, че кризата може да постави стотици хиляди българи на ръба на оцеляването: "Гладът ще бъде по-голям от страха и последиците ще бъдат пагубни."
