Инвеститорите трябва да променят очакванията си в един свят, където лихвените проценти остават ниски. Европейските банкови акции спаднаха с 30% тази година и задъхани анализатори се надпреварват да поставят диагнози и готови рецепти: „Това е моментът на „Лемън брадърс.“ Това се казва в анализ на Филип Бодро, глобален ръководител за финансови изследвания в Pimco, публикуван във Financial Times.
Това, което е най-необходимо в момента, е перспективата. Слабите активи в Италия, както и остарели бизнес модели в Германия, трябва да бъдат преразгледани. Казано по-общо обаче спадът в европейските банкови акции съответства на спада в очакванията за печалбите. Промените в доходите отразяват въздействието на исторически ниските нива на приходите и все по-високи капиталови изисквания за възвръщаемост, а не нови проблеми с платежоспособността на континента. С други думи, това е преди всичко криза на печалбите, а не криза на платежоспособността.
Банките в ЕС увеличиха капитала през последните шест години с над 800 млрд. евро чрез задържане на доходите, емитиране на права и продажби на активи. В най-тежко засегнатите банкови системи бяха успешно реализирани решения в стила Tarp. (Tarp, or the Troubled Asset Relief Program, позволи САЩ да осигурят равнопоставеност и да закупят токсични банкови активи от банки по време на кризата от 2008 г.)
Капиталовите съотношения също са много по-добри и растежът на кредитирането в повечето държави от ЕС не дава индикации, че банките са с ограничен капитал. Просто решения в стила Tarp няма да разрешат днешната криза на доходността.
Това не означава, че продължаващите предизвикателства трябва да се приемат с лека ръка. Специфични за дадена страна проблеми могат лесно да се разпространят към съседите под формата на по-високи премии за риск. Проблемните оценки за наличния капитал може бързо да ерозират доверието в цялата структура на банковия капитал.
Опасенията през февруари за Deutsche Bank показаха как нестабилността на собствения капитал може временно да дестабилизира голяма институция с очевидно системни последици.
За да се предотврати повторение на епизода в по-широк мащаб, Европейската централна банка (ЕЦБ) трябва да убеди пазара, че лихвените проценти няма да падат още, изискванията към капитала няма непрекъснато да нарастват, а регулаторните механизми ще станат устойчиви и тайни.
Банките трябва да адаптират своите бизнес модели към реалностите на по-ниските и по-дълги курсове, което означава намаляване на разходите и консолидация. Банковите акционери трябва да свикнат с приходи при нулева ставка, особено в институциите със значително намалени възможности.
Въпреки това евентуалното подобрението на средните нива на платежоспособност и активи маскира добре познати уязвими места. Италиански, португалски и германски банки все още имат работа за вършене.
В Италия проблемите с качеството на активите са ясни; регулаторите и екипите за управление трябваше преди години да оправят балансите на банките и да посочат необслужваните кредити.
Настоящите частични решения, подобно с фонда Atlante, водят до загуби за системата чрез взаимозависимост на проблемите. Едно логично решение е италианското правителство да изкупи необслужваните кредити, да ги финансира на исторически ниски нива. След време те вероятно ще генерират печалби. От решаващо значение е, че капиталовите инжекции съпътстват всеки план да се поемат лошите активи от балансите на банките.
За щастие нуждите от капитал в Италия са скромни: ние смятаме, че банковият сектор трябва се повиши с приблизително 30 млрд. евро от собствения капитал. Това ще даде възможност на банките да поддържат адекватни капиталови съотношения, докато се определят нивата на необслужваните кредити, за да бъдат продадени на пазара. Само 2% от Брутния вътрешен продукт е много далеч от предишни банкови кризи, които застрашиха изплащането на държавния дълг.
Матео Ренци е първият реформаторски премиер от едно поколение, което трябва да се залови с тази задача, но успешните ирландски и испански програми за рекапитализация могат да послужат за пример.
Сложността обаче е, че днес правилата за държавните помощи са други. Ако италианското правителство осигури средства за рекапитализиране на банките, спасителната програма за тях ще бъде задействана. Като цяло, смятаме, че такава помощ има място, за да бъдат успокоени духовете. Но в този случай помощта за банките ще е изпълнена с рискове. Една по-широка спасителна програма може да свали правителството Ренци в полза на някоя еврофобска партия.
Освен това италианските банки се различават от сродните институции в еврозоната: дребни предприемачи и институционални инвеститори държат голяма част от дълга, натрупан от раздадените кредити от най-големите банки. Ето защо един мащабен спасителен план крие рискове за финансовата стабилност и икономически растеж.
Италианският банков проблем е управляем. Продължаване на бъркотията в стила на Atlante може да застраши по-силните италиански институции. Стриктното изпълнение на действащите правила за спасителна помощ крие риск от нова дестабилизираща политически криза в ключова държава от еврозоната в момент, когато ЕС вече е застрашен от нарастващ популизъм.
Европейските политици допускат изключения от правилата за спасителните програми по уважителни причини. Властите трябва да помислят за такива изключения, за да се постигне бързо и решително укрепване на италианския банков сектор чрез допълнителен капитал, допълва БГНЕС. И след това, когато с Италия работата бъде приключена, ЕЦБ ще може да се съсредоточи върху сгрешения германски модел.
